петък, 21 октомври 2011 г.

"Every finish line is the beginning of a new race"

...на всички принцеси, които бяха, са и ще бъдат зарязвани...
...и на глупаците, които ги зарязаха...



Просто ти го забива в лицето, или в телефонната слушалка.
”Няма смисъл да продължаваме” – казва, а ти в първият момент се надяваш, че просто не си чула...или не си разбрала...или каквото и друго да е, но само да не е началото на края.След няколко минути е дошъл студът.Бавно се е изкатерил по леденият му глас, с който ти говори някакви неща за някакъв край, които ти е трудно да асимилираш.Внезапно усещаш, че това е не само началото на края, а дори си вече в средата.

Потиш се.Пребледняваш.Зениците ти ще се пръснат.А около теб минават само думи и всичко останало спира да съществува.Слушаш леда и не можеш да издадеш нито един звук.Цялото ти тяло е полазено от някаква болезнена парализа.Чак до гърлото.Казваш нещо през сълзи, а скапаният лед дори не иска да те чуе.Продължава да ти завира в лицето онзи негов „няма смисъл”.И най-лошото е, че не чуваш в гласа му нито капка съжаление, нито капка обич.Тук разбираш, че си в края на края.

Затваряш телефона.Избърсваш сълзи, спирали, пудри и си казваш, че ще му мине.До час, два ще е размислил и ще се обади.Ще ти каже колко много те обича и как не може да живее и миг повече без теб.Минават обаче два дни и ти все още чакаш.През две минути поглеждаш телефоните и още вярваш.От време на време провервяш дали все пак това няма да се окаже някакъв среднощен кошмар, но уви.

От депресираната ти глава не излиза онази мисъл – Как стана така, че във понеделник те обичаше безрезервно и завинаги, а във вторник, внезапно в 10 сутринта спря.
Как става този номер, бе? А?
Не.Не е възможно.Това е просто някаква тъпа шега, или пък сънуваш.Ще сврърши.Сигурна си.

След месец вече ти е станало студено и сиво.Поглеждаш телефоните все по-рядко.Вярата си е отишла и си наясно, че това е същинският край.От който си се трахувала ужасно, а днес, там имаш главна женска роля.Мразиш всичко.Най-много него.От време на време го обичаш.Спомняш си, плачеш, спомняш си, плачеш...и така до безкрайност.
Непреставаш да си мислиш каква тъпа патка си, за да му повярваш по този откровено тъп начин.Връщаш назад миговете, в който ти е казвал, че си най-обичаната принцеса, а всъщност си била лъгана брилянтно.

Месеците минават, а ти все повече заприличваш на Мис Пиги.Редуваш пици, баници, вафли, шоколади, кифли, мъфини, спагети, сладолед.Не мърдаш от вкъщи понеже освен, че си зарязана, вече си и дебела.Не можеш да влезеш в нито един чифт дънки, косата ти е нацъфтяла и дори не помниш кога си слагала лак на ноктите.Пламнала си в пъпки и косми, но въобще не ти дреме.Мслиш само за онова, което той ти е причинил и се надяваш някога, някоя да го рани така както той е ранил теб.Да го боли с твойта болка.Даже с двойно по-силна.

Точно тогава, когато си на дъното на самосъжалението.Когато си жалка, затънала и апатична.Когато си мислиш, че този е бил единственият и никога повече няма да намериш друг като него, се появава Той.
ТОЙ !!!
В този момент разбираш, защо с онзи, а и с всички предишни не се е получило.