Антон

Помня го сякаш беше вчера.Плътните му устни рисуваха мечти по скулите ми, а дясната му ръка нервно търсеше копчетата на новите ми дънки.Бях хлапе.Истинско хлапе, което си мислеше, че щом мъжете целуват, значи непременно обичат.

Всички изпитваха страх от него.Отвратителен тип, за който се носеха градски легенди.Противно арогантен, нагъл и безцеремонен. Обичах умението му да преглъща трудните неща със завидна лекота и мразех обожанието в очите на жените, които го гледаха.Малки, невзрачни женички...с букли, скапано изрусени, с евтини потници и бижута -менте.Мислеха сe за принцеси, а всъщност бяха евтини курви, които му духаха по тоалетните на заведенията.

В петък вечер ходехме на „Кораба” – малка, задушна дискотека в която се побираше целия град.Едни ловуваха, други ревнуваха, а трети се натискаха по сепаретата.Ние с него винаги се отделяхме от компанията.Сядахме в най-тъмния ъгъл на дискотеката и си говорехме с часове.Подреждаше всеки непослушен мой кичур и говореше дълго, без да отмества очи от моите:
- Някой ден ще бъдеш много щастлива, моето момиче – казваше ми – ще имаш съпруг, който е замесен от твоето тесто.Ще е красив, богат и ще те обича много.Нали за такива мъже мечтаете всички жени?Ще вечеряте всяка вечер точно в седем на голямата бяла маса, планирайки отпуските си.Децата ти ще са прекрасни, ще остарявате в мир и тишина.Ще бъдеш много щастлива, моето момиче.

Не исках да го слушам.Всеки път едно и също.Прекъсвах го с въпроса –
„ А, аз и ти?”, макар да знаех наизуст какво ще ми отговори.
- Такова нещо няма, моето момиче.Твоето и моето име не могат да стоят в едно изречение.Това е като олиото и водата – нали се сещаш, не могат да се смесят.Баща ти по-скоро би си отрязал ръцете и краката отколкото да те даде на мен.Но ти един ден ще бъдеш много щастлива...Помни ми думата!

Натъжаваха ме думите му.И по детски наивно се опитвах да го убедя, че нещата няма да бъдат така.Не ми отговаряше.Само отпиваше от уискито с лед и ме придърпваше към себе си.Целуваше се грубо и понякога забиваше твърде силно пръстите си в кожата ми.Оставяше следи.По кожата и в очите ми.Защото някъде дълбоко в мен бях убедена, че е прав, просто отказвах да го приема.Това е ненормално състояние.Знаеш нещо и въпреки това търсиш куп глупости, които да те убедят, че истината не е истина.Като удавник за сламка.

Обожаваше ме, или поне така изглеждаше.Слушаше всяка моя дума с небивал интерес.Сякаш попиваше каквото може от мен.Колкото му дам.Жива вода в чаша от тънко блестящо стъкло.Такава бях.Свят до който никога преди не се беше докосвал.И ме беше научил да се наслаждавам на мига.Без бъдеще.От днес за утре.

В онази нощ беше толкова различен.Сякаш подивял.Ръцете му бродираха мръсни пътища по мен.Прашни и кални.Такива, които те водят към нищото, но ги вървиш.Усещах дъха му по цялото си тяло.И онези ръце...толкова припряни и така непознати.
- Обичам те – шепнеше запъхтяно в ухото ми – но знаеш, че няма да ни позволят да бъдем заедно.Начинът е само един – трябва да забременееш.Искам да имам дете от теб.Тази нощ...да го направим сега.Така всичко ще се нареди, повярвай ми, моето момиче!Всичко ще бъде наред, само ме послушай!

За миг се замислих дали не е прав?Дали наистина само това беше начинът?Дали го исках?И дали си заслужаваше цената, която щях да платя.Съзнанието ми прехвърляше трескаво всякакви варианти, докато той разкопчаваше копчетата на дънките ми.Пречеше ми да мисля.Издърпвах ръцете му, за да спечаля още няколко секунди, но след миг отново бяха там.Пред очите ми препускаше филмова лента – баща ми... майка ми... ужасът в очите им когато им кажа... той до мен... аз в бяла рокля с огромен корем... близките ми на сватбените снимки - малко притеснени, вместо щастливи...дете заченато на площадката между 25 и 27 блок....Ужас, след ужас, след ужас.

Отблъснах го рязко от себе си.Не каза нито дума, но се кълна, че имаше искри в очите.Изминаха няколко секунди дълги като часове...без думи.Гледах очите му и не разбирах как хората стават толкова различни.Още няколко секунди....всичко започна да изтива и да избледнява.Не беше той, не бях аз, не беше хубаво, не беше познато.Всичко стана тъмно, грозно и чуждо.Не помня как съм влязла във входа и как съм извървяла стъпалата до дома ми, помня само, че бях свободна.

Оттогава изминаха десет години, а той не ми е проговорил.Когато ме види се обръща на другата страна, не ме познава, не ме вижда и не ме чува, когато говоря с приятелите му.Веднъж просто получих покана за приятелство във Facebook от него.Понякога късно вечер получавам съобщения в чата: „6te mi izprati6 li krava za fermata”, „trqbva mi edin piron”...Има стотици съседи, все едно не може да поиска от някой друг.Отговарям с „ОК” и неизказаните думи не спират да се множат, за сметка на казаните.На другия ден отново не ме познава.

За толкова много време не успях да разбера какво всъщност бях аз за него – готино гадже, любов някаква, инкубатор за бъдещите му деца или билет за по-добър живот.Довечера ще го попитам в чата на Facebook.

Толкова просто

Всъщност нещата са много прости.Животът е много прост, стига да откриеш смисъла.А той е само един и си заслужава цялата борба, която си водил.Всяка трудност, всяка сълза, всяка капка кръв и капка пот, всяка болка, всеки отчаян вик, всяка кракча напред и тези назад, всяка безсънна нощ и всяка отправена молитва нагоре в небето.

Смисълът...няма смисъл.Има щастие.Несравнимо, неописуемо, неповторимо.Само тогава когато държиш тези две малки ръчички в своите ръце...Толкова е просто.

И ето идвам...бавно стъпвам....

Търъдъдъъъъм...домъкнах се.Гузна, по-гузна, най-гузна.Прочетох си преди малко всички гневни мейли и в момента съм по-ниска от тревата.Не съм ви забравила, бе хора, нито съм зачезвала някъде.И скайпа си пускам, ама предимно по нощите.Просто не мога да напиша каквото и да било, за това се скатавам в ъгъла и се срамувам.Честно ви казвам - нищо не излиза.Като си спомня едно време какво писане в несвяст падаше, чак се чудя какво толкова ме промени и какво се случи, че помен няма от добрата, стара Принцеса.Понапъвам се от време на време, но уви...получава се едно голямо нищо.Та за това не ви занимавам.

Иначе колкото да не е без хич, ще се похваля, че от 1-ви януари, та чак до сега съм много горда със себе си - не пуша от 1 година.Благодаря, благодаря.Голяма борба падна, казвам ви.Че и още пада.От време на време ме плясва мерака да опъна една хубава, бяла джигара, ама нали съм инат до мозъка на костите си, бързо я сритвам тая мисъл от главата си.Важно е да не се подадеш първите 2-3 минути като те тресне мерака, после нещата се успокояват и започваш да мислиш с главата си (то това се отнася не само за цигарите).

Друго май нямам какво да кажа...Отивам да изям една филия с лютеница (мама ми я прати) и като сътворя нещо "гениално" бих могла да ви го поднеся евентуално.Ама само евентуално.И при условия, че обещаете да не сте много критични, отлично съм запозната с факта, че изгубих тренинг.
Айде до нови срещи!